Най-масовото съоръжение за ползване на вода в България са кладенците. По нашите земи винаги са се строели и ползвали кладенци. Най-известният ранен запазен, макар и вече сух, е храмът-кладенец край село Гърло от късната бронзова епоха на границата между III и II хил. пр.н.е,

Членството ни в ЕС и спазването на Рамковата директива за водите изисква да се отчита всяко ползване на воден ресурс, за да могат водите да се управляват ефективно и без да се изтощават водните ресурси. Това доведе и до приемане на съответното законодателство.

С приемането на Закона за водите през 1999 г.  се отрази изискването за регистрация на кладенците за лично ползване на води от гражданите. Водата в тях остава собственост на собственика на земята и не се измерва. За нуждите на мониторинга и управлението на водите държавата приема, че от един кладенец се черпи до 10 куб.м. дневно.

Но едното преброяване на кладенците и поставянето им на карта препъна 1300-годишната държава България.

През 1999 г се постави срок до август 2000 г. собствениците или ползвателите на имоти, където се намират изградени кладенци, да ги регистрират, като заявят пред общината данни относно имота, където се намира кладенецът: трите имена на собственика на имота, годината на построяване на кладенеца, целите, за които се използва водата и начина на добиване на водата. Копие от съставения регистър общините трябваше да представя ежегодно в Министерството на околната среда и водите. Действие не особено сложно или изискващо голямо усилие. Само че малко граждани и общини го изпълниха.

Последваха изменение на Закона за водите и поставянето на нови срокове – през 2006 г. се постави нов шестмесечен срок, през 2007 г. – 12 месечен, през 2018 г. – двегодишен, през 2020 г. – още веднъж двегодишен, през 2022 г. – тригодишен. Последно на 26 ноември 2025 г. Народното събрание отново промени срока за регистрация и щедро го отложи до 2039 година. Така българското Народно събрание отложи общо с 40 години една елементарна задача – това да знаем колко кладенеца има в България.

До момента в регистрите на кладенците за лично ползване, водени от басейновите дирекции към Министерството на околната среда и водите, има регистрирани 295 000 кладенци и сонди (39 100 в Западнобеломорски район, 7 600 – в Източнобелморски район, 43 000 в Черноморски район и 205 хиляди в Дунавски район). Както виждаме, нивото на изпълнение на закона за 25 години е различно. От данните в регистрите може да се направи извода, че някои области са се справили с тази проста задача. А други не – например Русе, Разград, Силистра, Шумен, Търговище, Пазарджик, Пловдив, Смолян, Кърджали, Хасково, Стара Загора, Сливен и Ямбол.

Интересното е, че държавата за 25 години не направи опит да свърши тази елементарна задача по различен от избрания начин за деклариране на хартия към кметовете, например през националните преброявания, през кадастъра, през общите устройствени планове, през задължение към кметовете на населените места, през  електронно деклариране или по какъвто и да е друг начин.

Всеки може да си зададе въпроса: Дали след и 40 години и седем отлагания през 2039 година България ще знае колко кладенци има в държавата?