Нов закон, нов късмет – а дано, ама надали!  От публикуването си на 15 Октомври 1999г. до момента настоящият Закон за храните е променян и допълван повече от 30 пъти. Само за периода след 2007 г. е променян и допълван 21 пъти и въпреки това не успява да отговори на изискванията, както на производители, така и на посредници и потребители.  Разбира се, очакванията към него са високи и през него се пречупват и отразяват интересите на голям брой заинтересовани страни. Но именно заради това всяка негова промяна би следвало да се предшества от прозрачен публичен дебат, широко включване на заинтересованите страни и достатъчно време, предоставено за обсъждане от страна на потребители и заинтересовани лица. Към настоящия момент отново е на дневен ред корекция на закона. Противоречива информация от Министерството на земеделието и храните (МЗХ) в момента говори както за изготвяне на нов Закон за храните, така и за поправка в текстовете на съществуващия,  но и за отделни законодателни текстове, регулиращи дейността на Центъра за оценка на риска и за приемане на нов хоризонтален Закон за хранителната верига, чието съдържание докрай остана неконкретизирано.

Хранителното законодателство претърпя особено чувствително промени по време на предприсъединителния период, когато бе изправено пред необходимостта да бъде хармонизирано, така че предприятията в отрасъла да отговорят на европейските стандарти за качество на продукцията и хигиенните норми при производството. Поради една или друга причина към момента на преговорния процес малките земеделски стопанства и особено преработката на суровини от тези стопанства не бе на дневен ред.  Единствените защитени интереси бяха на индустриалните преработватели, което създаде нормативен вакуум, който започна да се усеща като отрицателен ефект в средата на първия програмен период около 2009/2010 г. Навлизането на европейски средства в българското селско стопанство позволи на предприемчиви и пазарно устойчиви малки/средни стопанства да се опитват да затворят веригата, предлагайки на пазара крайни продукти, а не суровини. В момента, в който това се случи, се видя и огромната дупка в законодателството, която не позволява на тези икономически субекти (най-често полупазарни и малки стопанства, но не само) да осъществят легална дейност, като преработватели поради изключително завишените изисквания към нужната инфраструктура за преработка и нормативна уредб, която не прави разлика между индустриално и традиционно (занаятчийско) производство. Опит за решаване на проблема бе приемането на  Наредба № 26 от 2010 г. за специфичните изисквания за директни доставки на малки количества суровини и храни от животински произход. След близо 5 години и поне 2 поправки, наплив от желаещи да се регистрират по нея няма, като изключим пчеларските стопанства. Отговорът на въпроса „Защо” се крие в „равния старт” или по-скоро в неравнопоставеното положение между малки и големи, между производители и преработватели. Това е все едно да изправим Кубрат Пулев (категория „тежка”) срещу Детелин Далаклиев ( категория „лека”), изходът е предначертан, също, както и в преработката. У нас не са допустими определени производствени изисквания или технологии на преработка, различаващи се от индустриалните. Нека уточним, че не европейските правила предопределят отрязването на малките производители на земеделски продукти от пазара. Преамбюлът на регламент ЕС № 852/ 2004 на Европейския Парламент и Съвета от 29 април 2004 за хигиената при производството на хранителни продукти ни казва, че за най-малките и уязвими участници в преработващия сегмент всяка държава членка трябва да разпише собствени правила, насоки, наръчници, чрез които да осигури контрол и безопасност на продуктите, а не да се прави, че не съществуват. Българското законодателство обаче досега не урежда въпроса за достъп на малките производители до директни продажби.Тези пропуски би трябвало да са обект на сега течащите на тъмно дискусии за промяна на Закона за храните. Но дали?

Поредното прекрояване на Закона за храните, някак тихо и плахо се прокрадна в дневния ред на МЗХ, още по-тихо преминаха и 2 заседания на работна група по него без участието на нито една  - забележете, нито една - браншова фермерска организация или гражданска неправителствена организация, заинтересована от прокарването на подобен закон. Единствените участници от страна на „НПО сектора“ са браншовите организации на преработвателната индустрия. Дали форматът на „големите“ преработватели, творящи закона заедно с куп представители на държавната администрация, е работещ за една такава група, зависи не от размера на участващите в нея организации, а от тяхното желание за смислен дебат и правила. Защото иначе винаги остава съмнението за непрозрачност, обслужване на определени интереси или просто безхаберие.

Какви проблеми виждаме в организацията на законодателния процес:

1.    Неясни правила и критерии при сформиране на работната група по изготвяните законови промени. От оскъдната информация става ясно, че отново браншът е представен само в сектор „индустрия”. Малките производители и преработватели се радват на обещанието да бъдат информирани за решенията post-factum и да изразят своето становище без да  има ангажимент то да бъде взето под внимание.

2.     Липса на информация за целта на законотворческата работа на МЗХ – да състави нов закон, който да отстрани недостатъците на стария и да постави регулацията в сектора на нови основи, да поспретне съществуващия закон, като отстрани най-съществените пропуски (без да е сигурно в чия полза би било това усилие) или да анализира пропуските в контрола и да превърне анализите в законодателни решения. Която и да е от тези цели не може да бъде постигната без участието на браншовиците в целия спектър от „малки” до „индустриалци”.

И ако трябва отново да се върнем на „равния старт” – да, в България традиции в преработката на продукти от малки ферми няма, няма и разписани правила. Но означава ли това, че не искаме да осигурим поминък и препитание и на малкото ентусиасти, дръзнали да застанат на старта до големите? От какво ни е страх и на кого пречим – на себе си , на държавата или на конкуренцията? За всички ни е ясно едно: тях ще ги има, въпреки всичко! Не е ли по-добре да си изкараме главата от пясъка и да изработим нормативна уредба, която да им позволява развитие, инвестиране и поминък, а те ще осигурят на държавата заетост, данъци, пазари и доволни клиенти. Нека опитаме поне предстоящите промени в Закона за храните да водят в тази посока, като  те се случат в дебат с всички заинтересовани страни.

Малко повече предистория на ситуацията в България и обосновка от преамбюла на регламента на ЕС - в подробния текст, прикачен към новината.