• Биоразнообразието под и над повърхността е жизнено важно за съществуването на здрави почви
• Връзката храна – почва е пряка и правопропорционална
• 85% от почвите в България са засегнати от ерозия
• Земеползването за селското стопанство заема 47.1% от земите на България
• 80% от земеделските почви в Европа съдържат пестициди, за България няма конкретни числа
• Около 40% от земеделските почви трябва да намалят вноса на азот, за да се опазят водите
• В България тенденциите са към опустиняване на почвите – намален капацитет за производство на храна  заради обезлесяването, интензивно земеделие и засушаване
• Доброто управление на почвата е начин стопаните да намалят ефекта от непредсказуемия климат
• След океаните, почвата е вторият най-голям склад за съхраняване на органичен въглерод
• Очакваме преработката на Стратегическия план за земеделието на България след критики от ЕК

Връзката храна – почва е пряка и правопропорционална. Тоест, ако на дадено място съществува хумусна и добре структурирана почва, то вероятността да има изобилна реколта е голяма.  Пиша вероятност, защото при отглеждането на растенията освен почвата влияние оказва и климата, който би могъл да има неблагоприятни проявления като продължителна суша, поройни валежи, ураганни ветрове или екстремни температури (твърде ниски или твърде високи за сезона), които от своя страна имат опустошителен ефект върху добива. Неслучайно има множество запазени и до днес обреди, обичаи и вярвания, свързани с облагодетелстване на природните стихии. Неблагоприятните климатични явления са често непредсказуеми за по-дълъг бъдещ период и един от начините да намалим тяхното въздействие е чрез доброто управление на почвата в земеделското стопанство.

На световно ниво човечеството добива 80% от своята храна като калории на сушата, като 95% от храната ни се отглежда на сушата[1]. След океаните, почвата е вторият най-голям склад за съхраняване на органичен въглерод, като надвишава капацитета на горите и растителността в улавянето на въглероден диоксид (CO2) от въздуха. Един кубически метър почва може да поеме около 600 литра вода, което позволява отглеждането на култури дори през сухи периоди[2] и намалява вероятността за наводнения.

Биоразнообразието под и над повърхността е жизнено важно за съществуването на здрави почви и на екосистемите, от които зависим. Изследвано е, че в една чаена лъжичка здрава почва има повече микроорганизми (бактерии, актиномицети, гъби, водорасли и протозои), отколкото са хората на Земята[3]. Микроорганизмите в почвата играят ключова роля в пречистването на замърсители, повишаването на плодородието и водозадържащата способност на почвата и т.н. Почвеното биоразнообразие пряко участва в цикъла на веществата и въглерода, регулира появата на неприятели и болести по растенията, подобрява структурата на почвата и допринася за намаляването на ерозията.

Докладът за състоянието на световните почвени ресурси, представен през 2015 г. от Организацията по прехрана и земеделие на Обединените нации (FAO) и Междуправителствената техническа група по почвите (ITPS), идентифицира десет основни заплахи за световните почви: ерозия, загуба на органичен въглерод в почвата и на почвено биоразнообразие, замърсяване, вкисляване и содификация, засоляване, дисбаланс на хранителните вещества, уплътняване, запечатване и преовлажняване. В различните региони на света всяка една от тези заплахи е в различен размер, но като резултат от тях, 33% от почвите в света са деградирали към 2021 г., като през 1991-1992 г. е изчислено, че причинената от човека деградация на почвата е засегнала 24% от обитаемата площ[4]. Макар ерозията, вкисляването и засоляването да са естествено срещащи се процеси в природата, човешката дейност оказва основен натиск върху здравето на почвата и ограничава капацитета й да предоставя ключови екосистемни услуги.

Най-сериозната заплаха за деградацията на почвите в България е ерозията, като 85% от почвите са засегнати от ерозия[5], от тях  30% от тях са подложени на ветрова ерозия, а над  65% са подложени на водоплощна ерозия.  В следствие от водоплощната ерозия се губят средно около 15 тона/ха/годишно почва, а от ветровата ерозия 0.27 тона/ха/годишно. Средно за Европейския съюз загубата на хумусна почва е 2.5 тона/ха/годишно[6].

Върху влошаване на качеството на почвата влияе уплътняването, което представлява намаляване на аерацията на почвата и нарушаване на водно-въздушния и топлинния ѝ баланс и намаляване на водопропускливостта. В България около 4.5% от почвите са засегнати от уплътняване в следствие от интензификация на земеделието и многократното влизане на тежка земеделска техника в обработваемите земи.   

Земеползването за селското стопанство представлява около 25 процента от земното покритие на Европа, като за България е 47.1%. Земеделието представлява значителен източник на дифузно замърсяване на почвата, главно поради използването на агрохимикали. Анализът на земеделски почви, от проби в рамките на проучването EU LUCAS, показа, че 80% от земеделските почви в Европа съдържат остатъци от пестициди, като в 58% от почвите е смес от различни остатъци от пестициди и само 17% от почвите не съдържат пестициди. Основните пестициди, които са наблюдавани в земеделските почви са глифозат и неговите суб-продукти, ДДТ и неговите остатъци и фунгициди[7]. За съжаление за България няма конкретни числа по отношение на пестицидите. Въпреки, че през 60-те години на миналия век пестицидите са използвани масово[8] в българското земеделие, от изпитани през 2009 г. проби за съдържания на УОЗ (устойчиви органични замърсители) пестициди, над 85% от измерените съдържания са или под МДК (максимално допустим концентрации) или под предохранителни концентрации (ПК )[9]. Тоест към 2009 г. 25% от земите са били замърсени с пестициди. За 2020 г. са отчетени незначителни превишения на пестицидите в почвата[10].

Приблизително 65-75% от земеделските земи в ЕС-27 надвишават критичната стойност за азот (N) в оттока към повърхностните води (2.5 mg N/l), над която се очаква еутрофикация. Около 40% от земеделските почви ще се нуждаят от намаляване на вноса на азот, за да се избегне еутрофикацията на околните водни тела.

Микроелементи като арсен, кадмий, мед, хром, живак, никел, олово и цинк също са открити в земеделски почви, произхождащи от множество източници, включително пестициди, синтетични торове, животински тор, материали за варуване, утайки от отпадъчни води, компост и атмосферно отлагане. Около 21% от земеделските почви в Европа съдържат нива на кадмий над регулаторните прагове. В България замърсените земеделски земи с тежки метали и металоиди от промишлена дейност към 2000 г. обхващат площ от 43 660 hа, или 0,9% от земеделския фонд[11]. Замърсяванията в България са концентрирани в общините Бойчиновци, Монтана и Мездра (завод Елисейна), в поречието на река Тополница (на територията на общините Златица, Пирдоп, Чавдар, Челопеч, Мирково, Копривщица и Ихтиман), общините Кърджали, Рудозем и Мадан и участъци от общините Пловдив, Асеновград и Тополовград^[12].

Друга комплексна заплаха, която набира сила в последните години в Европа е опустиняването. Почти половината от страните членки на Европейския съюз (ЕС) са декларирали, че на част от територията се наблюдава опустиняване[13]. Опустиняването е процес на деградация на почвата, който се случва в райони със сух климат („сухи райони”). Той намалява капацитета на земята да предоставя своите екосистемни услуги като производство на храна и ниша за биоразнообразие. Опустиняването е породено, както от антропогенни причини, така и в следствие от промени в климата и зависят от специфичния контекст. Обезлесяването и интензификацията на земеделието (честта обработка на почвата с тежка техника, използване на пестициди, прекаленото торене, монокултурното отглеждане на големи блокове земя, пресушаването на влажни зони, премахването и унищожаването на малки елементи на ландшафта) са едни от основните човешки дейности, които  пряко подпомагат отключването на процеса на опустиняването.

Въз основа на параметрите за качество на почвата, климата и растителността, 14 страни (Албания, Босна и Херцеговина, България, Хърватия, Франция, Гърция, Италия, Северна Македония, Черна гора, Португалия, Румъния, Сърбия, Словения и Испания) имат зони с висока до много висока чувствителност към опустиняване през 2008 г. По-малко от десетилетие по-късно подобрен индекс на чувствителност към опустиняване разкрива, че ситуацията се е влошила: през 2017 г. има над 400 000 km2 земя с висока и много висока чувствителност в сравнение с първоначално изчислените 234 000 km2 (и 30 000 km2 вместо 10 000 km2 за земя с много висока чувствителност). Фигура 2 показва в жълти до червени нюанси промяната към понижено качество на земята. Голяма част от земеделската земя в България попада в зони с потенциал на

Промяна на индекса Чувствителност към опустиняване Sensitivity Desertification Index (SDI) от 2008 до 2017

Source: R. Prăvălie et al., CATENA Volume 158, November 2017, pages 309-320.

Опустиняването в България започва от пасищата[14]

Пасищата в България, представляващи около 31% от площите със селскостопанско предназначение (ПССП), заемат най-деградиралите и слабо продуктивни земи. Може да се каже, че опустиняването в България започва от пасищата. За тях се полагат най-малко или не се полагат никакви грижи, а 40 % от тях са застрашени от разораване или от изоставяне. Ботаническият им състав и хранителна им стойност са незадоволителни, а добивите - ниски. Неравномерното изпасване и утъпкване на тревите води до ликвидиране на тревната покривка, което е предпоставка за развитие на ерозионни процеси на почвата и намаляване на нейното плодородие. През 2012 г. в България само 15,4% пасища са били в благоприятно състояние. Останалите 84,6% са в неблагоприятно-неадекватно природозащитно състояние.

Другите фактори, които влияят върху деградационните процеси в България са концентрацията на земеделската земя в едрите ферми, стопанисващи предимно чужда земя за кратко време и съответно липсата на дългосрочен интерес за устойчиво ползване на наличните природните ресурси; не спазването на агротехническите изисквания за редуване на културите и прилаганият сеитбооборот; неизползването на растителните остатъци от полските. През 2017 г. едва 2.2% от земеделските земи в България са по договори за подобряване на управлението на почвите[15].

В Стратегическия план за развитие на земеделието за периода 2023-2027 г. е поставена цел за подобряване и опазване на почвите чрез намалени обработки на почвата, използване на покривни култури, сеитбооборот на 61.28% от земеделските земи, което е похвално. За съжаление финансирането за възстановяване на почвата ще отиде при големите интензивни земеделски стопанства, които са и една от основните причината за деградацията на почвата. Другите индикатори свързани с устойчиво ползване на природните ресурси в земеделието, като покриването на площ от използваната земеделска площ) с ангажименти за подобряване на адаптирането към изменението на климата е едва 0.62% (31 232 ха, равняващо се на едва 2/3 от площта на гр. София) е твърде ниска и реално неоказваща никакъв благотворен бъдещ ефект. Аналогично е с целевата стойност от 0.65% от използваната земеделска площ (32 743 ха) съгласно подпомогнатите ангажименти за подобряване на водния баланс. Предвид климатичните прогнозите за 2030 г. за трайно засушаване на територията на страната посочената целева стойност звучи нереално и напълно неадекватно.

Проблеми по отношение на управлението на почвата в България има и е жизнено важно развитието на действаща политика в опазването на почвата чрез развитие и разпространение на знанието и технологиите, както и чрез правилното финансиране на земеделските стопани за управление на почвите.

Като начало, очакваме преработката на Стратегическия план за селското стопанство на България, към който Европейската комисия е изискала редакции в 405 критични коментара. Въз основа на него ще се уточни и финансовото подпомагане с европейски средства в бъдещата Програма за развитие на селските райони за следващия финансов период на ЕС.