Лалугерът (Spermophilus citellus) е вид включен в приложение IV на европейската директива за местообитанията,включващо видовете предмет на строга защита на територията на целия ЕС.. Видът е вписан в приложението чрез  Директива 2006/105/ЕО на Съвета от 20 ноември 2006 година за адаптиране на Директиви 79/409/ЕИО, 92/43/ЕИО, 97/68/ЕО, 2001/80/ЕО и 2001/81/ЕО в областта на околната среда поради присъединяването на България и Румъния. Българският закон за биологичното разнообразие (ЗБР) е приет през 2002 г, и макар да е променян многократно след това,  лалугерът продължава да не е включен в неговото приложение № 3, където се намират строго защитените видове.

Дали фактът, че ЗБР не е променен и лалугерът не е включен в списъка на защитените видове води до това, че видът не е защитен в България и неговите местообитания не подлежат на строга защита, както изисква директивата?

Категорично трябва да отговорим, че това не е вярно и видът подлежи на строга защита на цялата територия на Република България, както изисква директивата и мотивите за тази наша позиция ще изложим в следващите 27 точки.

Снимка: Jaap Schelvis

Източник: https://eunis.eea.europa.eu/species/1563 

1. От постоянната практика на Съда на ЕС следва, че когато от гледна точка на съдържанието си разпоредбите на една директива са безусловни и достатъчно точни, частноправните субекти могат да се позовават на тях пред националните съдилища в спорове с държавата, ако тя не е транспонирала в срок директивата в националното право или ако я е транспонирала неправилно (вж. в този смисъл решения от 19 януари 1982 г., Becker, 8/81, EU:C:1982:7, т. 25, от 5 октомври 2004 г., Pfeiffer и др., C-397/01—C-403/01, EU:C:2004:584, т. 103, от 17 септември 1996 г., Cooperativa Agricola Zootecnica S. Antonio и др., C-246/94—C-249/94, EU:C:1996:329, т. 18 и 19, и от 8 март 2022 г., Bezirkshauptmannschaft Hartberg-Fürstenfeld (Директен ефект), C-205/20, EU:C:2022:168, т. 17).
2. Съдът на ЕС е уточнил, че разпоредба на правото на Съюза, от една страна, е безусловна, когато създава задължение, което не е съпроводено от никакво условие и чието изпълнение или действие не зависи от приемането на акт било на институциите на Съюза, било на държавите членки, и от друга, е достатъчно точна, за да може частноправен субект да се позовава на нея и съдът да я прилага, когато създава задължение по недвусмислен начин (вж. в този смисъл решения от 3 април 1968 г., Molkerei-Zentrale Westfalen/Lippe, 28/67, EU:C:1968:17, стр. 226, от 26 февруари 1986 г., Marshall, 152/84, EU:C:1986:84, т. 52, и от 8 март 2022 г., Bezirkshauptmannschaft Hartberg-Fürstenfeld (Директен ефект), C-205/20, EU:C:2022:168, т. 18).
3. Освен това Съдът е постановил, че дори дадена директива да оставя на държавите членки известна свобода на преценка при приемането на условията за нейното прилагане, може да се счита, че разпоредба от тази директива е безусловна и точна, при положение че възлага по недвусмислен начин на държавите членки задължение за постигането на точен резултат, без никакви придружаващи условия по отношение на прилагането на установеното в нея правило (вж. в този смисъл решение от 8 март 2022 г., Bezirkshauptmannschaft Hartberg-Fürstenfeld (Директен ефект), C-205/20, EU:C:2022:168, т. 19).
4. Всъщност, дори дадена директива да оставя на държавите членки известна свобода на преценка при приемането на условията за нейното прилагане, това обстоятелство не засяга точния и безусловен характер на нейните разпоредби, когато тази свобода на преценка не изключва възможността да се определят минималните права, а оттам следователно и минималната защита, която във всички случаи би трябвало да се предоставя (вж. в този смисъл решения от 14 юли 1994 г., Faccini Dori, C-91/92, EU:C:1994:292, т. 17, от 3 октомври 2000 г., Simap, C-303/98, EU:C:2000:528, т. 68, и от 14 януари 2021 г., RTS infra и Aannemingsbedrijf Norré-Behaegel, C-387/19, EU:C:2021:13, т. 49).
5.  Трайната съдебна практика на СЕС показва, че държавите членки не могат да се позовават на разпоредби, практики или фактически положения от вътрешния си правен ред, за да оправдаят неспазването на задължения, които произтичат от правото на Съюза (решение от 12 ноември 2019 г., Комисия/Ирландия (Вятърни генератори в Derrybrien), C-261/18, EU:C:2019:955, т. 89 и др.).
6. Държавите членки и всички техни органи са длъжни да разпоредят преустановяване на нарушение на правото на Съюза и да приемат съответните мерки за транспониране въз основа на обвързващото действие на директивите съгласно член 288, трета алинея ДФЕС и на задължението за лоялно сътрудничество по член 4, параграф 3 ДЕС. Задължението за лоялно сътрудничество изисква по-специално държавите членки да вземат всички подходящи общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Такова задължение носи не само държавата като такава, но също така всички нейни органи в рамките на правомощията си (Решения от 7 януари 2004 г., Wells (C-201/02, EU:C:2004:12, т. 64), от 28 февруари 2012 г., Inter-Environnement Wallonie и Terre wallonne (C-41/11, EU:C:2012:103, т. 43), от 12 ноември 2019 г., Комисия/Ирландия (Вятърни генератори в Дерибрин) (C-261/18, EU:C:2019:955, т. 75 и 90), и от 21 декември 2021 г., Euro Box Promotion и др. (C-357/19, C-379/19, C-547/19, C-811/19 и C-840/19, EU:C:2021:1034, т. 173).), т.е. включително и Органът за опазване на околната среда. Нещо повече, това задължение съществува дори за предприятия, които могат да се приемат за еманация на тази държава членка (Решение от 12 ноември 2019 г., Комисия/Ирландия (Вятърни генератори в Дерибрин) (C261/18, EU:C:2019:955, т. 91).).
7. Според Съда на ЕС дори когато не са „юрисдикции“ по смисъла на член 267 ДФЕС, държавните органи не са освободени „от задължението да гарантират прилагането на правото на Съюза при приемането на своите решения и при нужда да оставят без приложение националните разпоредби, които изглеждат противоречащи на разпоредбите от правото на Съюза с директен ефект, тъй като всъщност такива задължения обвързват всички компетентни национални органи, а не само националните юрисдикции“ Решение от 21 януари 2020 г., Banco de Santander (C-274/14, EU:C:2020:17, т. 78). (вж. в този смисъл решения от 22 юни 1989 г., Costanzo, 103/88, EU:C:1989:256, т. 30—33, от 14 октомври 2010 г., Fuß, C-243/09, EU:C:2010:609, т. 61 и 63 и от 4 декември 2018 г., Minister for Justice and Equality и Commissioner of An Garda Síochána, C-378/17, EU:C:2018:979, т. 36 и 38).
8. В това отношение следва да се уточни, че щом като посочената разпоредба има непосредствено действие, тя е задължителна за всички органи в държавите членки, което означава, че не само националните юрисдикции, но също всички административни органи, в това число органите на местно самоуправление като тези на провинциите, градовете или общините, са задължени да я прилагат (вж. в този смисъл Решение от 22 юни 1989 г. по дело Costanzo, 103/88, Recueil, стр. 1839, точки 30—33).В това отношение следва да се напомни, че съгласно постоянната практика на Съда националните юрисдикции и административните органи имат задължението да приложат правото на Съюза в неговата цялост и да защитят правата, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост оставят без приложение разпоредбите от вътрешното право, които са в противоречие с него (вж. в този смисъл Решение по дело Costanzo, посочено по-горе, точка 33 и Решение от 11 януари 2007 г. по дело ITC, C-208/05, Сборник, стр. I-181, точки 68 и 69).
9. Съгласно чл. 12 §1 на Директива 92/43/ЕИО на Съвета от 21 май 1992 година за опазване на естествените местообитания и на дивата флора и фауна Държавите-членки вземат необходимите мерки за въвеждане на строга система за опазване на животинските видове, посочени в приложение IV, буква а), в техните естествени области на разпространение, като се забраняват: а)  всички форми на умишлено залавяне или убиване на взети от природата екземпляри от тези видове; б) умишлено обезпокояване на тези видове, особено през периодите на размножаване, отглеждане на малките, презимуване и миграция; в) умишлено унищожаване или вземане на яйца от природата; г) всяко повреждане или унищожаване на места за размножаване или почивка.
10.  За животинските видове, посочени в приложение IV, буква а) държавите-членки забраняват държането, транспортирането, търговията или размяната и предлагането за продажба или за размяна на екземпляри, взети от природата, с изключение на взетите законно преди началото на прилагане на настоящата директива.
11. Забраните от чл. 12 §1 на Директива 92/43/ЕИО, букви а) и б) и в параграф 2, се прилагат за всички стадии от живота на животните;
12. Лалугерът Spermophilus citellus (Citellus citellus) е включен в приложение приложение IV, буква а) на Директива 92/43/ЕИО.
13. Забраната за увреждане или унищожаване се отнася както за местата за размножаване, така и за местата за почивка;
14. „Място за размножаване“ включва всички зони, които са необходими, за да може съответният животински вид успешно да се размножава, като местата, необходими за ухажването, чифтосването, изграждането на гнездата или избора на места за снасяне или раждане, мястото за мътене и излюпване на яйцата и мястото за гнездене или раждане, когато се обитава от потомството, зависещо от това място , включително тези около мястото за размножаване ако те се окажат необходими, за да позволят на защитените животински видове да се размножават успешно (Дело C‑357/20, т. 26,27,34)
15. „Място за почивка“ са територии, които са от основно значение за оцеляването на определено животно през неактивната фаза (Дело C‑477/19, т. 30);
16. Забраната трябва да гарантира, че важни части от местообитанията на защитените животински видове ще бъдат запазени по такъв начин, че екземпляри от защитените видове ще могат да се възползват от условията, конкретно необходими за да си почиват там (Дело C‑477/19, т. 29);
17. Забраната касае не само умишлено извършени действия, но и такива, които са извършени по непредпазливост (Дело C‑6/04, т. 77—79, Дело C‑477/19, т. 27) за разлика от забраните по чл. 38 ал. 1 т. 1-3;
18. Забраната за увреждане или унищожаване на  местата за размножаване и почивка се отнася за всяко място независимо от броя на екземплярите на защитените животински видове, които го ползват (Дело C‑441/17, т. 237, Съединени дела C‑473/19 и C‑474/19, т. 83);
19. Забраната за увреждане или унищожаване на  местата за размножаване и почивка се отнася за  всеки защитен животински вид, независимо от неговото природозащитно състояние и независимо от опасността от негативно въздействие върху състоянието на запазване на този вид (Съединени дела C‑473/19 и C‑474/19, т. 84 и т. 86);
20. Защитата на местата за размножаване на защитен животински вид трябва да позволи да се гарантира, че местата допринасят за поддържането или възстановяването на благоприятно състояние на запазването на този животински вид, в смисъл че тази защита гарантира непрекъснатостта на екологичната им функционалност (Дело C‑357/20, т.30);
21. Местата за размножаване на защитен животински вид трябва да бъдат защитени, докато това е необходимо, за да се позволи успешното размножаване на този животински вид, така че тази защита обхваща и места за размножаване, които вече не се използват, ако съществува достатъчно голяма вероятност посоченият животински вид да се завърне в тях (Дело C‑357/20, т.39);
22. Местата за почивка включва и местата за почивка, които вече не се използват от някой от защитените животински видове, ако съществува достатъчно голяма вероятност посоченият вид да се завърне на тези места за почивка (Дело C‑477/19, т. 36);
23. Понятията „повреждане“ и „унищожаване“, трябва да се тълкуват в смисъл, че обозначават съответно постепенното намаляване на екологичната функционалност на място за размножаване или почивка на защитен животински вид и пълното погиване на тази функционалност, независимо дали посегателствата са умишлени или не. (Дело C‑357/20);
24. Повреждането на място за размножаване или почивка може да се определи като физическо рушене, засягащо местообитание, място за размножаване или почивка, което, за разлика от унищожаването, може да настъпва бавно и постепенно да намалява екологичната функционалност на съответното място, така че това рушене може да не доведе незабавно до погиване на функционалността, но ще я засегне в качествено или количествено отношение и след време може да доведе до пълното ѝ погиване. (Дело C‑357/20, т.48);
25. Защитата на местата за размножаване и почивка на защитен животински вид означава, че те няма да бъдат повредени или унищожени от човешките дейности, така че да продължат да предоставят необходимите условия, за да може този животински вид да си почива или да се размножава успешно в тях. При оценките на компетентния орган трябва да се вземат предвид екологичните изисквания, характерни за всеки засегнат животински вид, към който принадлежи съответният представител, както и положението на представителите на този животински вид, които обитават съответното място за размножаване или почивка. Оценката на инвестиционното предложение или на дейностите трябва да включва дали те имат естество да намалят постепенно или напълно екологичната функционалност на тези местообитания (Дело C‑357/20, т.52, 53).
26. Изключения от горните забрани се допускат само когато няма друго алтернативно решение и при условие, че популациите на засегнатия вид не са увредени в областта на естественото им разпространение и са в благоприятно състояние чрез писмено разрешение по реда на чл. 48-51 от ЗБР.
27. Решенията на Съда на Европейския съюз са необжалваеми и се ползват със сила на тълкувано нещо, която се изразява в забрана за националната юрисдикция, отправила преюдициалното запитване, да се отклонява от постановеното по делото преюдициално заключение или да го замества със свое собствено тълкуване, различно от това, дадено от Съда на ЕС. Те са задължителни не само за националната юрисдикция, отправила преюдициалното запитване, но и за всички останали държави членки.

Вследствие на всичко изложено е правно решен въпросът и лалугерът е защитен на територията на Република България и за него се прилагат разпоредбите на чл. 12 §1 на Директива 92/43/ЕИО, независимо че официално не е включен в приложение № 3 на ЗБР. Всички органи на Република България, включително фирмите с преобладаващо държавно участие са длъжни да осигуряват строгата защита на вида. Това задължение идва от трайната съдебна практика на СЕС който многократно се е произнасял, че принципът на предимство на правото на Съюза задължава не само съдилищата, но и всички инстанции и органи на държавата членка да гарантират пълното действие на нормите на Съюза и да оставят без приложение национално законодателство противоречащо на законодателството на Съюза.  Това задължение касае и предприятия, които са собственост на съответната държава и изпълняват публични нейни функции, което СЕС приема за еманация на държавата.